Factory

A factory, Clouds of smoke above.
The people – simple,
The life – hard, boring.
Life with the mask and grease-paint off
Is a savage dog snarling.

Епоха

Машини,
      стомани,
             машини
и масло,  и пара,
                и смрад.

В небето – бетонни комини,
в бордеите – призрачен глад.

Във Мексико златното зърно
изгарят във парни котли.
А роби, с напукани бърни,
събират го нощи и дни.

Гърмят елеватори.
         Бодро
             мотора
                  удари
                      юмрук
на времето
         в старата
                 морда.
Разкъса „магичния кръг“
човека и днеска лети
от волната птица
               по-бързо.
Но все пак живота гнети.
Живота без милост ни вързва
крилата със яки въжа,
задушава с отровната плесен
на своята стара ръжда.
И жадния устрем потиска
стоманена каска-небе.
А доле размирно се плиска
човешкото тъмно море.
Напразни лозунги за братството –
живота изправя стена.
Живота – изпечен развратник –
цинично отвръща: – Война! –
Война!
     А безброя от гладни?
Война!
     А безцелната смърт?
А нашата бликаща младост,
която раздрусва светът?

Епоха на дива жестокост,
препускаща лудо напред.
Кипяща, стоманна епоха
пред прага на новия свет.

Хроника

Отвсякъде врази.
Беласица е в броня.
Край Охрид син
картечниците грачат.
Какво сега? – Сълзи ли да пороним,
или на глас да седнем и да плачем?

Зенитите се кашлят към звездите
и храчките им светят с бяла диря.
Душите сме си стиснали в зъбите,
ала не мислим да умираме.

За първи път не влиза днес у нас
историята с кървавата мутра.
Столетия сме чакали, за час
ще потърпим сега дима барутен.

Но после, след жестокия погром,
когато прашни, морни и окъсани
се юрнете назад към своя дом –
ще ви посрещнем злобни и навъсени.

От глад ще вием в пустите поля,
на глутници ще ви следим в горите.
В гърдите ще избухне дива страст
и мътен блясък ще гори в очите ни.

Илинден

Вината не бе наша.
Вината беше чужда
и другиму тежи
стотонна отговорност.
Когато дойде ден,
когато стане нужда,
ний всичко ще разкажем
на майката история. –

Започнаха със мръсните ръце
да пипат във душите на народа.
Гневът бе толкоз много накипел,
че не съзряха вълчата порода,
муцуните под овчите им кожи,
престъпната и плитка лицемерност.
Но идат дни, когато ний ще можем
да хвърлим кал във мутрите им черни.

И бунта почна.
Нямаше защо
да вдигнеме ръце,
да изостанем,
ала
с кръвта
на простия народ
в Илинден вляхме
наше съдържание.

Какво ще кажете на тази новина,
ще търсите ли тука руски рубли? –
във Крушево бе феодална власт
и що за скок –
градят сега република!

Те бяха също като нас младежи.
Досущ такива сме сбрани ние.
И биха се,
и мряха във метежи,
тъй както утре
ще умреме ние.

Не хленча аз, че буря ги обрули.
Израстват други в димните пожари.
Погледай тук – това е Питу Гули,
а ти, наверно, си... Никола Карев.

И ако трябват лозунги – добре! –
Ще вдигнеме плакати до луната! –
Свободна искаме,
не щем,
не щем протекторати!

Горки

Аз бях в завод
с опушено, ниско небе,
където живота притиска
с чугунени лапи
и черния труд
бразди по челата.

И колко бе трудно
да можеш събуди
живота във този народ.
Да срутиш огромния
пласт от лъжи,
             който тежи
над този живот.

Аз бях във завод
с опушено, ниско небе,
където живота притиска,
а дните – ръждясали гайки –
затягат душите.

Но помня, когато четяхме
       „На дне“
       или
       „Майка“,
пробиваше слънцето
       мрачния свод
       на този завод,
       блестяха очите.
И хората скрити
във свойте бордеи,
човъркаха своята мисъл ръждива
и бяха щастливи,
и бяха щастливи...

Но днеска
при мене пристигна огняра
и каза:
„Вапцаров,
вентила за прясната пара
       затворен.“
Аз троснато гледах,
но той си отиде нагоре,
жестоко обиден.

След него нахълта ковача
и пита сърдито:
„Верно ли, братче,
верно ли – вика –
онзи, старика,
       починал?“

Изстинах и казах с омраза,
с съвсем безпредметна омраза
му казах:
„Аз, куче, те учих
да бъдеш конкретен,
а ти шикалкавиш!
Кой е починал?
             Разправяй!“

Разбрах и излязох на двора.
В машинната зала
ми стана задушно,
машинната зала
       бе тясна
       за моята горест,
машинната зала
       бе пуста
       за моите чувства.

И чух как ковача
        разправяше някому глухо:
– Той, братче,
така ни познава,
и мене, и тебе,
и всички.
Тури те в някоя книга
и казва: „Не шавай!“
И после четеш
            и примигаш,
и сам се познаваш.

Да кажем така ти се случи,
че имаш дете.
Детето чете.
Така че...борави със книгата,
                          значи.

А нямаш пари.
Така ти се случи,
че нямаш пари.
Той казва:
       „Детето трябва да учи
       това, към което
       му тегли сърцето.“

Да кажеме, ти  се завръщаш,
намръщен се връщаш
       във къщи.
В душата – горчилка.
Сърцето ти болка притиска.
Набиваш жена си,
а онзи ге гледа изниско
под своите вежди,
гледа във тебе
и пита:
„Комай не достигат парите
за хлеба?“ –

Другия слушаше
тъй простодушно
              захласнат
и толкова ясно му ставаше
                        всичко сега,
че сякаш живота
              пред него вратите
                              разтвори,
че сякаш в гърдите
              се топеше буца
                          от снег.

И той промърмори,
едва промърмори:
„Това се казва човек!“

Машинист

– Татко, ти работиш много,
уморен си, татко,
почини си, каза Гого,
аз ще карам влака.

Най-напред ще си намажа
с сажди двете бузи,
а след туй ще сложа важен
синята ти блуза.

Видят ли ме там на влака,
още отдалече
да си кажат: „Тоз юнак е
машинист изпечен!“

Мислиш, че не зная, татко,
влака как се кара?
Нека дойде чичов Владко
да смени огняра,

нека грабне във ръцете
здравата лопата
и погледай как ще цепи
влака през полята!

Гара стигнем ли – спирачка
удари веднага,
да не може нито крачка
влака да избяга...

Гледа уж бащата строго,
но му става ясно.
машинист ще стане Гого,
нека да порасне!

Бай Иван

Тази вечер бай Иван
върна се съвсем пиян.
И езикът му дебел
във устата се заплел.

Дрехите му с кал покрити,
от страх тракат му зъбите.
Толкоз е уплашен, че
„връв“ не може да рече.

Посъвзе се той и вече
взе да фъфли, да пелтечи:
– Господи, помилуй нас,
бясна крава срещнах аз!

Не бе крава като крава,
а бе, пустата, двуглава!
Спра се аз, и тя се спира,
казах си: ще се умира!

Хукнах. Тя по мен – в петите
искрят нейните копита –
и с опулени очи
ме поглежда и мучи...

Паднах аз, и тя с рогата
ме намуши във ребрата.
Но нали пристигнах вече!... –
Стрина Кина го пресече:

– Твоята разбра се май,
току лягай и си трай.
Кравата не ти е крива,
ти си крив, че се напиваш!