Factory

A factory, Clouds of smoke above.
The people – simple,
The life – hard, boring.
Life with the mask and grease-paint off
Is a savage dog snarling.

Епоха

Машини,
      стомани,
             машини
и масло,  и пара,
                и смрад.

В небето – бетонни комини,
в бордеите – призрачен глад.

Във Мексико златното зърно
изгарят във парни котли.
А роби, с напукани бърни,
събират го нощи и дни.

Гърмят елеватори.
         Бодро
             мотора
                  удари
                      юмрук
на времето
         в старата
                 морда.
Разкъса „магичния кръг“
човека и днеска лети
от волната птица
               по-бързо.
Но все пак живота гнети.
Живота без милост ни вързва
крилата със яки въжа,
задушава с отровната плесен
на своята стара ръжда.
И жадния устрем потиска
стоманена каска-небе.
А доле размирно се плиска
човешкото тъмно море.
Напразни лозунги за братството –
живота изправя стена.
Живота – изпечен развратник –
цинично отвръща: – Война! –
Война!
     А безброя от гладни?
Война!
     А безцелната смърт?
А нашата бликаща младост,
която раздрусва светът?

Епоха на дива жестокост,
препускаща лудо напред.
Кипяща, стоманна епоха
пред прага на новия свет.

Хроника

Отвсякъде врази.
Беласица е в броня.
Край Охрид син
картечниците грачат.
Какво сега? – Сълзи ли да пороним,
или на глас да седнем и да плачем?

Зенитите се кашлят към звездите
и храчките им светят с бяла диря.
Душите сме си стиснали в зъбите,
ала не мислим да умираме.

За първи път не влиза днес у нас
историята с кървавата мутра.
Столетия сме чакали, за час
ще потърпим сега дима барутен.

Но после, след жестокия погром,
когато прашни, морни и окъсани
се юрнете назад към своя дом –
ще ви посрещнем злобни и навъсени.

От глад ще вием в пустите поля,
на глутници ще ви следим в горите.
В гърдите ще избухне дива страст
и мътен блясък ще гори в очите ни.

Илинден

Вината не бе наша.
Вината беше чужда
и другиму тежи
стотонна отговорност.
Когато дойде ден,
когато стане нужда,
ний всичко ще разкажем
на майката история. –

Започнаха със мръсните ръце
да пипат във душите на народа.
Гневът бе толкоз много накипел,
че не съзряха вълчата порода,
муцуните под овчите им кожи,
престъпната и плитка лицемерност.
Но идат дни, когато ний ще можем
да хвърлим кал във мутрите им черни.

И бунта почна.
Нямаше защо
да вдигнеме ръце,
да изостанем,
ала
с кръвта
на простия народ
в Илинден вляхме
наше съдържание.

Какво ще кажете на тази новина,
ще търсите ли тука руски рубли? –
във Крушево бе феодална власт
и що за скок –
градят сега република!

Те бяха също като нас младежи.
Досущ такива сме сбрани ние.
И биха се,
и мряха във метежи,
тъй както утре
ще умреме ние.

Не хленча аз, че буря ги обрули.
Израстват други в димните пожари.
Погледай тук – това е Питу Гули,
а ти, наверно, си... Никола Карев.

И ако трябват лозунги – добре! –
Ще вдигнеме плакати до луната! –
Свободна искаме,
не щем,
не щем протекторати!

Горки

Аз бях в завод
с опушено, ниско небе,
където живота притиска
с чугунени лапи
и черния труд
бразди по челата.

И колко бе трудно
да можеш събуди
живота във този народ.
Да срутиш огромния
пласт от лъжи,
             който тежи
над този живот.

Аз бях във завод
с опушено, ниско небе,
където живота притиска,
а дните – ръждясали гайки –
затягат душите.

Но помня, когато четяхме
       „На дне“
       или
       „Майка“,
пробиваше слънцето
       мрачния свод
       на този завод,
       блестяха очите.
И хората скрити
във свойте бордеи,
човъркаха своята мисъл ръждива
и бяха щастливи,
и бяха щастливи...

Но днеска
при мене пристигна огняра
и каза:
„Вапцаров,
вентила за прясната пара
       затворен.“
Аз троснато гледах,
но той си отиде нагоре,
жестоко обиден.

След него нахълта ковача
и пита сърдито:
„Верно ли, братче,
верно ли – вика –
онзи, старика,
       починал?“

Изстинах и казах с омраза,
с съвсем безпредметна омраза
му казах:
„Аз, куче, те учих
да бъдеш конкретен,
а ти шикалкавиш!
Кой е починал?
             Разправяй!“

Разбрах и излязох на двора.
В машинната зала
ми стана задушно,
машинната зала
       бе тясна
       за моята горест,
машинната зала
       бе пуста
       за моите чувства.

И чух как ковача
        разправяше някому глухо:
– Той, братче,
така ни познава,
и мене, и тебе,
и всички.
Тури те в някоя книга
и казва: „Не шавай!“
И после четеш
            и примигаш,
и сам се познаваш.

Да кажем така ти се случи,
че имаш дете.
Детето чете.
Така че...борави със книгата,
                          значи.

А нямаш пари.
Така ти се случи,
че нямаш пари.
Той казва:
       „Детето трябва да учи
       това, към което
       му тегли сърцето.“

Да кажеме, ти  се завръщаш,
намръщен се връщаш
       във къщи.
В душата – горчилка.
Сърцето ти болка притиска.
Набиваш жена си,
а онзи ге гледа изниско
под своите вежди,
гледа във тебе
и пита:
„Комай не достигат парите
за хлеба?“ –

Другия слушаше
тъй простодушно
              захласнат
и толкова ясно му ставаше
                        всичко сега,
че сякаш живота
              пред него вратите
                              разтвори,
че сякаш в гърдите
              се топеше буца
                          от снег.

И той промърмори,
едва промърмори:
„Това се казва човек!“

Машинист

– Татко, ти работиш много,
уморен си, татко,
почини си, каза Гого,
аз ще карам влака.

Най-напред ще си намажа
с сажди двете бузи,
а след туй ще сложа важен
синята ти блуза.

Видят ли ме там на влака,
още отдалече
да си кажат: „Тоз юнак е
машинист изпечен!“

Мислиш, че не зная, татко,
влака как се кара?
Нека дойде чичов Владко
да смени огняра,

нека грабне във ръцете
здравата лопата
и погледай как ще цепи
влака през полята!

Гара стигнем ли – спирачка
удари веднага,
да не може нито крачка
влака да избяга...

Гледа уж бащата строго,
но му става ясно.
машинист ще стане Гого,
нека да порасне!

Бай Иван

Тази вечер бай Иван
върна се съвсем пиян.
И езикът му дебел
във устата се заплел.

Дрехите му с кал покрити,
от страх тракат му зъбите.
Толкоз е уплашен, че
„връв“ не може да рече.

Посъвзе се той и вече
взе да фъфли, да пелтечи:
– Господи, помилуй нас,
бясна крава срещнах аз!

Не бе крава като крава,
а бе, пустата, двуглава!
Спра се аз, и тя се спира,
казах си: ще се умира!

Хукнах. Тя по мен – в петите
искрят нейните копита –
и с опулени очи
ме поглежда и мучи...

Паднах аз, и тя с рогата
ме намуши във ребрата.
Но нали пристигнах вече!... –
Стрина Кина го пресече:

– Твоята разбра се май,
току лягай и си трай.
Кравата не ти е крива,
ти си крив, че се напиваш!

Майка

Колко всички майки си приличат в света!
И сърцата им как са еднакви!
Иди потърси на Украйна в степта
и след туй провери в Киренайка...

    Имала майка,
    имала син. –
    Хубав бил, млад бил
    и волен.
    Раснал.
    Над него синеел Пирин
    с мури и кмъни голи.

Нейде бащата погинал.
Тогаз
малък бил още
синът й
и във вековната тъмна гора
дебнел пашата хайдутин.

Под планините горели села.
Светел високия хребет.
И от селяшките гладни гърла
беят изтръгвал и хлеба.

Гледала майката свойто дете,
гледала с мъка сурова –
как очите му бягали все
на бащата в пищова.

    Имала майка,
    имала син. –
    Хубав бил, млад бил
    и строен.
    Но възмъжал
    и хванал Пирин,
    тъмното хванал усое.

Години минали
и смутни били.
Добри не дошли за раята.
Отдръпнала
свойте зелени поли
от равнините
гората.

Понякога нощем
мъжете дома
се връщали гузни и плахи.
Изгаряли ризите скрито в жарта
и криели свойте силяси.

    Пак майка.
    И нощем,
    когато звезди
    над тъмния хребет горели,
    тя
    вземала в скутите малкия син
    и тихо му пеела:

„Не слушай,
не гледай,
а нанкай сега.
Дано не кръвясат очите ти,
когато
след време изправиш снага
и сам си поемеш юздите.

Отвънка е смутно.
Отвънка снежи.
Но топло е в моите скути.
Спи ми, детенце,
спокойно ми спи,
нанкай...
Не ставай хайдутин...“

Добър
и послушен излязъл синът.
Не хванал с хайдутите горите.
Оженил се,
сетне зарязал домът
и... станал комита.

    Години на кръв.
    Години на кръв и войни.
    Пирин.
    И орлите
    в горите на мърша налитат.
    Под всяко дърво,
    с изцъклени,
    тъмни очи,
    убитите гледат как вечер изгряват звездите.

Отишъл си бея.
Отишъл си – значи, добре.
Но хората после запсували нещо султана.
Народ е това! –
А някой нахакан келеш
си мисли,
че може сърцето му в шепа да хване.

    Смълчал се народа.
    Смълчал се и само сумтел.
    И вече не виждал на робството де ще е края.
    Излезли комити,
    в горите не бродили те,
    а се разкарвали с „Щаери“.

А там, във гората,
израсли железни тръби.
Комини израсли в гората.
И със рапидно-стоманни зъби
заръфал снагата й
                гатер.

    Пак майка.
    И майката имала син.
    Залoствала всяка вечер вратите
    и пяла му:
    „Нанкай, сега сме сами,
    нанкай, не ставай комита.“

    Комита не станал.
    Не бил бикоглав. –
    послушен бил момъка, значи.
    Но някой разнесе в селото мълва,
    че паднал убит като стачник.

Химн

Неспирно напирай, разраствай,
издигай бетонни стени!
На робството черната напаст
потъва в далечни мъгли.

Издигай в небето антени,
с сирени покоя разбий!
И в утрото нека засмени
прогреса посрещнеме ний!

Че всяка израснала сграда,
подпряла небесния свод,
е крепост, която изгражда
народът за мирен живот.

Стремително, смело нагоре!
В небето, където тупти
размерно сърцето моторно,
издигай бетонни стени!

Издигай в небето антени,
с сирени покоя разбий!
И в утрото нека засмени
прогреса посрещнеме ний!

Ботев

Идва при мене
задъхан и потен
работник
и казва:
– Пишете за Ботев! –

"За Ботев ли? –
Седам.
Елате във среда
към седем."

Но ето че среда отдавна премина...
Навъсен, аз пъшкам
и късам листата.
Над покрива горе
моторите спорят
със влажната пролет
в света
и мъглата.
И нищо не идва.
Безпътната мисъл
в главата се мъти.
В гърдите тревога.
Преставам да пиша,
захвърлям листата,
дълбоко въздишам
и казвам:
– Н е   м о г а! –

Събличам се.
Лягам в леглото.
Заспивам.
Но ето пристига
навъсен работник
и пита:



– Написа ли песен за Ботев? –
За Ботев ли?
Чакай...

"Огряват звездите,
след туй на Балкана
излиза луната,
вълкът се промъква
и дебне в скалите
и светят очите му
в мрака."

Работникът бърчи си челото
и пита:
– Това ли е Ботев?
Пиши за жетварите там,
за теглото,
за черните кърви,
що пие земята,
за робската песен
и мъката в нея,
която люлее нивята.

– Какво ще го търсиш
в усоите, дето
и хищника днеска не броди.
Не виждаш ли? – Ботев
в очите свети,
та Ботев е тук, при народа.

– Ти падаш и Ботев ни казва:
"Вдигни го!
И дай във ръката му знаме!"
Подавам ръката си,
ти се надигаш
и крачиме рамо до рамо.

– Това е то Ботев.
А ти го усукваш.
Та тук за усукване нема!
Повзри се в живота,
и ето ти Ботев,
и ето ти цяла поема.

Ще стрим завод

Ще строим завод,
огромен завод,
със яки
      бетонни стени!
Мъже и жени,
народ,
ще строим завод
за живота!

Децата ни мрат
в отровната смрад,
без слънце,
в задушни коптори.
Светът е затвор.
Мъже и жени, народ,
ни крачка назад!
Ще строим завод
за живота!

Децата ни мрат
в задушната смрад
със жадни за слънце очи.
А ние? – Бездушно
превиваме врат
и мълчиме,
позорно мълчим.
Прокарахме мрежи
и в тях укротена тече,
да, нашата кръв
преминава
        в проводните мрежи
                         и движи живота
а той ни помита,
              влече
и ние го гледаме
               с тъпа, наивна
                            небрежност.
Със нокти дълбахме скалите.
             В гранита
                     тунели пробихме.
Опасахме с релси земята,
                      в недрата й
всичко открихме.
Антени замрежват небето,
                      където
в мъглите
        забити
са небостъргачи,
а още нагоре в простора
                    стоманени
                           гарвани
                                грачат.
Другари,
      да бъдем наясно –
не удрям клеймо
              на прогрес
и знам прекрасно,
че не прогреса е, който ни души.
         И ние не ще го рушим. –

Ще строим завод,
огромен завод,
със яки
      бетонни стени.
Мъже и жени,
          народ,
ще строим завод за живота!

Nikola Vaptsarov

Nikola Vaptsarov

Nikola Yonkov Vaptsarov was born on  December 1909 was a Bulgarian poet, communist and revolutionary. Working most of his life as a machinist, he only wrote in his spare time. Despite the fact that he ever published only one poetry book, he is considered one of the most important Bulgarian poets. Because of his underground communist activity against the government of Boris III and the German troops in Bulgaria, Vaptsarov was arrested and executed by a firing squad on 23 July 1942.