Епоха

Машини,
      стомани,
             машини
и масло,  и пара,
                и смрад.

В небето – бетонни комини,
в бордеите – призрачен глад.

Във Мексико златното зърно
изгарят във парни котли.
А роби, с напукани бърни,
събират го нощи и дни.

Гърмят елеватори.
         Бодро
             мотора
                  удари
                      юмрук
на времето
         в старата
                 морда.
Разкъса „магичния кръг“
човека и днеска лети
от волната птица
               по-бързо.
Но все пак живота гнети.
Живота без милост ни вързва
крилата със яки въжа,
задушава с отровната плесен
на своята стара ръжда.
И жадния устрем потиска
стоманена каска-небе.
А доле размирно се плиска
човешкото тъмно море.
Напразни лозунги за братството –
живота изправя стена.
Живота – изпечен развратник –
цинично отвръща: – Война! –
Война!
     А безброя от гладни?
Война!
     А безцелната смърт?
А нашата бликаща младост,
която раздрусва светът?

Епоха на дива жестокост,
препускаща лудо напред.
Кипяща, стоманна епоха
пред прага на новия свет.